ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Изявлението на вицепремиера и министър на вътрешните работи в оставка Бойко Рашков в Народното събрание, че съжалява само за това, че не се е справил с лидера на ГЕРБ, когато е бил начело на Националната следствена служба през 90-те години, предизвика реакцията на Бойко Борисов, който коментира заплахата за „справяне“ с него. Думите на бившия премиер бяха използвани като повод за фалшиво възмущение. Той се извини, но това вече нямаше значение. На свой ред Рашков заяви, че това е „щурм на простащината“.
Общинският съветник от ДБ в София Методи Лалов сезира бургаската прокуратура за „хулиганство, което се отличава с изключителен цинизъм“ и може да се определи като „престъпление от общ характер против реда и общественото спокойствие“. Освен това според автора на „сигнала“ с това не се допринасяло за „… публичната дискусия по даден политически въпрос, не се информира обществото за теми от обществен интерес и не се отправят съдържателни критики към поведението на конкретно публично лице“. Предстои да разберем дали прокуратурата ще вземе предвид аргументите на бившия съдия Лалов.
Депутатът от ДБ Ивайло Мирчев реши да защити Христо Иванов, както и самия себе си, по отношение на определението „бивш функционер на БКП“ и обеща, че като прокарат закон за лустрацията, „… такива като ББ няма да имат шанс да влияят върху съдбините на България“. Последваха „обещания“, че всеки ще си понесе отговорността за това, което е правил, и Борисов – също. Не е ясно какво точно би представлявал един закон за лустрацията сега, но по-важното е друго.
В българския политически живот истинските проблеми много често биват представяни като скандал между двама души. Това е политическа технология. Скандализирането привлича за кратко общественото внимание и така позволява истинският проблем да бъде прикрит. Когато представите даден проблем като скандал, в който „двама се карат“, това почти винаги води до омаловажаване на проблема, а с това и до неговото прикриване.
Създадено беше впечатлението, че става дума за скандал, за невъздържани реакции и открита взаимна неприязън, но всъщност това не е така. Атаката на министъра в оставка срещу Борисов и ГЕРБ, както и срещу главния прокурор, не беше резултат от „изпуснати нерви“. Подобно поведение на вицепреимер и министър на вътрешните работи в оставка спрямо лидер на опозицията не може да бъде обяснено само като взаимна нетърпимост. Заканата за това, че все още има време и ако му дадат възможност, той е готов да се „справи“ с Борисов, бе отговор на поръчение, а не лично мнение, накърнено его или тежки комплекси. Това е изпълнение на задача, което бе реализирано последователно през целия мандат на служебното правителство. Болшевишкият манталитет е само допълнително утежняващо вината обстоятелство.
На свой ред реакцията на Борисов бе пред активисти и симпатизанти на ГЕРБ, които заявяват, че са били обект на натиск от страна на служебния вътрешен министър. Решението на ГЕРБ да осигури възможност за правна защита на лицата, които смятат, че са били обект на незаконен натиск от страна на служебното правителство, е единствено правилният подход. Ако съдът прецени, че са налице достатъчно доказателства за това, действията на служебния кабинет и по-специално – на министъра в оставка Рашков, могат да бъдат определени като злоупотреба със служебно положение или дори злоупотреба с власт, но не в полза на една или друга партия, а в ущърб на една-единствена партия. ЦИК отхвърли подобен сигнал, подаден още в началото на предизборната кампания от ГЕРБ-СДС, твърдейки, че посочените факти не са в полза на една или друга партия, без да разгледа хипотезата, че те са във вреда само на една партия. Това е първият проблем, който в момента се опитват да прикрият зад размяна на скандални реплики. Ще имаме обективна и безпристрастна оценка на действията на служебното правителство в хода на предизборната кампания.
Вторият проблем е безпрецедентната атака срещу съдебната власт в България. Третият проблем бе директната заплаха срещу лидер на опизицията, който идентифицира Манфред Вебер като лидер на Европейската народна партия. Срещу това се обявиха и българските депутати в Европейския парламент от ГЕРБ-СДС. Това е проблемът, който би трябвало да бъде оценен като заплаха за парламентарната република от всеки, за когото демокрацията не е празна дума. Става въпрос за отправяне на недопустими заплахи срещу лидер на опозицията от страна на изпълняващ длъжността министър на вътрешните работи в пленарната зала на българското Народно събрание. Става въпрос за болшевишки стил на поведение, който залата на българския парламент не помни от 1947 г. Заплахата за „справяне“ с някого, прозвучала от трибуната на Народното събрание, е сигнал за това, че парламентаризмът е под заплаха. По-лошо е само това, че думите на Рашков предизвикаха „дълги и нестихващи ръкопляскания“, както се пишеше в протоколите от конкресите на БКП. Говорителят на тази политика бе доволен от изпълнението си, а част от публиката, спрямо която някога би могло да се случи същото, беше във възторг от чутото. Даже го изпратиха прави като екзалтирана публика на самодейно представление.
В конкретния случай Бойко Рашков е само изпълнител. Действащите лица са други. Някои от тях открито начертаха този сценарий още през миналата година, описвайки тази фаза като: „… а след това започваме да мачкаме Бойко“. Други продължават да усъвършенстват детайлите. Онези, които са наети да изпълняват публично възложените им роли, са мотивирани колкото от собствените си амбиции, толкова и от желанието да „заслужат гласуваното им доверие“. Рашков никога не би си позволил подобно поведение, ако не знаеше, че именно това се очаква от него; че именно затова е бил избран и назначен за вицеприемир и министър на вътрешните работи, както и че ако продължи да играе добре ролята си, може и да се озове в ролята на редовен министър.
„Революционният устрем“ е част от специалните ефекти на този спектакъл. Неговото начало бе дадено от репликата на Румен Радев: „Народът въстана!“. Последваха три „велики народни въстания“, които не постигнаха целта си. Днес, когато част от техните организатори вече са в друга роля, революционният патос бе заменен с обещания за „светло бъдеще“, но онова, което всъщност интересува изпълнителите, е само да продължат да бъдат наемани за отредените им роли.
По-важното е кои са истинските действащи лица. Колко далеко са готови да стигнат те в опита си да наложат някакъв вид възмездие вместо законност и справедливост?
